Не съм измислил още твойто име,
но съм те викал в онзи ранен дъжд.
И моля те – за малко излъжи ме,
че ще пристигнеш… някога…веднъж.
А аз ще ти повярвам все така.
Ще те очаквам в утрото далечно…
Приседнала до мен, подай ръка,
и излъжи ме, мила, че е вечност.
Из „Среднощни откровения“
