ДАЛЧЕВСКО
Отдавна си в сърцето на канона –
тълпата днес ще се активизира.
Горката, тя дори не подозира,
че къщата ти имала балкон.
Че пръстта в саксията ще свърши
и ще настъпи някакъв обрат
за тази малка и ненужна мърша,
която няма как да им е брат.
Че някъде в безбрежните руини,
сред болката проклета и голяма,
ти чакал си навярно да наминат
познатите носачи на реклама.
Че може би си се надявал в мрака,
сред онзи прах от книги и портрети,
навън колите да поспрат да тракат
и да не пишат идните поети.
Напразно! Ти отдавна си в канона –
тълпата днес ще те употребява.
Горката, тя дори сега не вдява,
че къщата ти имала балкон.
СПОМЕН
“…ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.”
Не се завръщам, нито съм потеглил –
аз нямам вече своята Итака.
И в мрака само спомените бегли
безжалостно и сигурно тиктакат.
Проблясват злостно сенки изкривени,
говорят си, но с мене не приказват.
А небесата черните си вени
с върха на полумесеца прерязват.
Не се завръщам, нито съм потеглил –
не ми е вярна вече Пенелопа.
И в мрака само спомените бегли
по липсващи врати зловещо хлопат.
В безкрая тих полюшва се тревичка,
но скоро тя ще бъде окосена.
И всички хора, вярвайте ми – всички! –
ще се почувстват някак си спасени!
Ще грейне слънце и ще се раздвижи
студеният ни ден в земята свлечен.
И всеки ще ни бъде мил и ближен,
и всеки ще ни бъде тъй далечен!
Не се завръщам, нито съм потеглил –
аз нямам дом, посока и надежда.
И в мрака само спомените бегли
на рамото ми кротко се привеждат.
Проблясват злостно думи ненаписани,
и спорят оживено сред тълпата.
Те може би все още са улисани
в желанието за битка и разплата.
Победата е всъщност поражение,
а загубата – често е победа.
Аз знам, че моето сляпо отражение
с една нескрита мъка пак ме гледа.
Не се завръщам, нито съм потеглил,
макар че някога ще се завърна.
И в мрака само спомените бегли
с най-истинската обич ще прегърна.
ДЕТЕ НА ЗДРАЧА
„Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.”
Днес миналото бясно ме човърка,
в душата зла неизживяност крета –
отново сам, безличен и объркан,
изнемощял, използван и ненужен,
прочел отдавна всичките поети,
и пак повярвал в кръста незаслужен,
стоях пред прага сив на небосвода,
но в крайна сметка се реших да вляза.
Почувствах как очите на народа,
очите, пред които коленичих,
ме стрелнаха със своя неприязън,
за да усетя вече, че съм ничий…
Но продължих, дори не се обърнах,
защото да се търся все – не мога.
Не исках в друг сега да се превърна,
страхувах се от всяка радост малка.
Така и не посмях да бъда огън,
макар да имах винаги запалка.
Пристигнах в края. В стаята проклета
стояха препрочетените книги –
в душата ми тревожна младост крета,
в съзнанието ми светлината плаче.
Аз цял живот се мъча да я стигам,
аз – вечното дете на здрача.
САКСИИ
„И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.“
Уморен съм, че светът е на едните,
а при другите – оставам само аз…
Със саксиите на Далчев целя дните,
та нали и аз се казвам Атанас!
Но саксиите се връщат пак при мен
с двойна сила и ме удрят във гърдите,
за да може да се чувствам победен.
За да помня, че светът е на едните,
а при другите – оставам само аз…
Няма как обаче да ме промените,
няма как обаче да ме победите,
та нали и аз се казвам Атанас!
Със саксиите на Далчев целя дните.
